Чудовището на свобода

В сянката на дърветата под пелената на странната априлска мъгла след залез слънце, един силует се прокрадваше-проправяше си път към неизвестна дестинация. Силуетът вървеше бързо и на всеки пет крачки се обръщаше, сякаш за да се увери, че не го следват...или може би точно обратното. Вървеше тъй, все едно закъсняваше за важна среща, а и той, и невидимият му преследвач, знаеха че съвсем не беше така. Ако индивидът държеше на себе си и на целта си, би вървял по-бавно и би се оглеждал повече, тъй като всъщност той търсеше нещо в дебрите на гората-нещо, което не можеше да бъде намерено просто така, поради някаква случайност. А нещото, което търсеше той, всъщност го преследваше сега. Маделин бе повече от склонна да бъде намерена. Тя знаеше идеално мотивите на странното същество с недообмислени планове и нямаше нищо против да проведе кратък разговор с него, макар че той самият явно вътре в себе си нямаше това за цел.
Рийпър съвсем деликатно го водеше към определена дестинация, ръководейки и без друго пилешкия му мозък. Те можеха да говорят, но не тук на това място. Тук можеха и да бъдат видяни или по-лошо-чути, а това съвсем не влизаше в план-графика за днешния ден.
Продължиха безумното извратено подобие на гоненица още известно време, докато не достигнаха идеалното място, което Маделин беше имала предвид още от самото начало:
-Влез вътре.-инфилтрира тя зачатъка на идея в ума му сякаш без капка усилие.
По лицето на мъжа се изписа смес от изненада, радост и страх. Пред него се издигаше входът на тъмна пещера, в която в един обикновен ден той не би влязъл. Но днес не беше един от най-обикновените дни в живота му. Днес беше денят, в който той най-сетне бе успял да хване следите й. Това беше единственият му шанс да я залови. Толкова години търсене и гонене на един фантом. На един призрак, извършващ безумствата си безнаказано. Криещ се сякаш в дебрите на земята...неуловим и недостижим. И ето че той беше разбрал къде да я открие. Съвсем случайно бе присъствал на смъртта на партньора си...нелепа и трагична смърт, но по дяволите-толкова полезна. Беше разбрал името й...едно от многото най-вероятно. Беше разбрал къде да я открие.
Маделин бе наясно с всичко това. Но бе наясно и с още много. За начало-с множеството грешки, които "преследвачът й" бе допуснал със самото си идване. Той не беше казал на никой. В момента, в който бе разбрал къде може да бъде открита, бе тръгнал насам. Това щеше да му коства много, но Рийпър не можеше да не отбележи, че фактът й носеше задоволство. Другото, с което не беше наясно индивида бе, че това беше и си оставаше единственото й име. Не й се бе налагало да го сменя от раждането си и се радваше, че и този случай няма да й го наложи. Какво ли си мислеше този-че когато реши да действа упоменава на всички коя е и какво ще прави? Не. Малцина от тези, които бяха наясно с действията й знаеха имто й...малцина живи поне. И този...беше в същия списък. В коя графа за момента зависеше само от него. Ала Маделин не таеше големи надежди-не й бе необходим толкова некадърен съюзник. От друга страна обаче, не беше и особено ентусиазирана да го довърши. Не похабяваше хората просто така-за спорта. Макар че всички, тръгнали по следите й, бяха на различно мнение.
Затаи дъх и тръгна след него. Беше влязъл в пещерата. Оглеждаше се неориентиран и не смееше да пристъпи напред:
-Може би това, което търсиш е в дъното на коридора.
Нашепна му Маделин, която от няколко часа вече се изживяваше като будното му шесто чувство и вече наистина заповаше да й писва. Продължи след него, докато не й се наложи да спре, за да не се сблъскат. Мъжът се беше вцепенил. Пред него стоеше огромен звяр. Нещо, което очите му не бяха виждали до момента. Съществото наистина беше доста странно дори за представите на Маделин. Беше някакъв очарователен хибрид между дракон, пума и гарван, който представляваше истинска гордост за невидимия си творец. Зъбите на пумата се издадоха напред, пускайки лигите си да капят свободно върху пода на пещерата. Крилете на гарвана изпърхаха еднократно, свидетелствайки за раздразнението на съществото. Люспестото тяло се изви и направи крачка напред към нарушителят на спокойствието. Надвеси се над вцепенения мъж готово в една атака да го унищожи.
Маделин усети скоростта, с която се развиваха нещата и макар да не й се понрави, че трябва толкова бързо да приключи играта с нервите на мъжа, свали мантията си и се изложи на показ пред съществото:
-Калиандър отстъпѝ.-обърна се тя тихо към чудовището.
Косъмчетата по врата на мъжа настръхнаха. Може би от изненада от присъствието на жената, а може би от поведението на съществото след заповедта. Звярът само погледна господарката си, отстъпи и кротко седна недалеч от двамата. Мъжът не помръдваше. Маделин дишаше във врата му, но той бе сякаш твърде стъписан за да помръдне дори на сантиметър:
-Ти.-каза.
-Да.-отвърна му тихият й глас.-Аз.
Събра сили незнайно как и се обърна. Лицето му се оказа на сантиметър от нейното. Отстъпи неволно, уплашен. Едва след това понечи да огледа човекът срещу него. Слаба жена с деликатнаи черти на не повече от двадесет и две стоеше пред него в целия си блясък и разкош на възрастта си. За момент му хрумна гениалната мисъл, че е сгрешил. Че това не е тя. Ала звярът...поведението на звяра казваше друго. И все пак...как бе възможно едно такова същество, изглеждащо като същински ангел на милосърдието да извърши всички онези немислими престъпления. Луда ли беше. Или може би я бяха подлудили. Мъжът осъзна, че вътре в себе си вече бе започнал да търси извинения за действията й-всякакъв начин да я оневини и да докаже на самия себе си, че едно подобно същество не може да навреди никому.
Маделин намираше мислите му за очарователно наивни, но не се засмя. Не й допадаше фактът, че намира каквото и да е в този човек за очарователно. Все още не бе решила дали ще продължи да живее и след този епизод. Не можеше да позволи на бегли симпатии да нарушат плана й.
-Корнуел.-обърна се към него тя, след като бе почакала достатъчно, за да се осъзнае.-Имаше причина да дойдеш тук.
Мъжът кимна почти несъзнателно, докато в ума си се осъди за нелогичното си поведение:
-Ти си...Маделин Рийпър?-попита той, за да може да се увери наистина. Не можеше да прави грешки, а нещо все още му казваше, че ставащото тук не е нищо повече от това.
-Мислех че вече знаеш.
Маделин го погледна малко объркана. Реакцията от думите й беше покъртително ирационална. Мъжът зяпаше и трепереше гневно-нещо, което тя бе предизвиквала много пъти...но по дяволите-не и със самото произнасяне на името си.
-Ти...не може да си Тя!-извика той почти истерично. Действие, което накара Калиандър да се размърда леко, очаквайки втора заповед. Но такава не последва. Маделин не успя да сдържи смеха си, изправена пред това извинение за мислещо същество.
-Аз, скъпи мой, мога с увереност да потвърдя способността си да бъда "Тя". Предполагам съм способна да бъда и "То", но виж за "Той" не бих започнала спор.
Маделин се усмихна приветливо когато видя ефекта от малката си игра на думи.
Мъжът застана спокоен и дори малко в повече уверен.
-Защо ги уби?-попита той хладно и злобно.
Маделин го погледна, тъй сякаш се чудеше дали Корнуел наистина иска да знае причината. Рядко й задаваха толкова уместен въпрос. Обикновено я питаха възможно най-глупавото нещо-вярно ли е. Естествено, че беше вярно. Маделин не разбираше как можеха подобни глупаци да продължават да си съществуват мирно и кротко...
-Бяха смъртожадни.-обясни тя простичко.
Не се учуди от странния ответ. Изненадата му беше очаквана. В крайна сметка ставаше дума за сина на министъра и прекалено много членове на специалния аврорски отряд. Всеки здравомислещ човек би си въобразил, че Рийпър е смъртожадна и то елитна ако такава класация можеше да съществува. Изненадата на Корнуел премина и по лицето му се изписа нещо, което Маделин не уважаваше до толкова-недоверие.
-Смъртожадни.-повтори той саркастично.-Очакваш някой да се върже на това?!
Маделин пусна една бегла усмивка на съжаление и пристъпи напред към Калиандър, зад гърба на мъжа. Наведе се да погали чудовището и произнесе тихо:
-Защо задаваш въпрос, чийто отговор не можеш да понесеш? Аз няма да ти дам друг отговор освен този, само защото това е истината. Ако не можеш да го възприемеш предполагам можеш да зададеш въпроса си още няколко пъти...поне докато не помоля Калиандър да се погрижи за теб.
Корнуел се сепна изненадав и изплашен от спокойния тон, с който жената произнесе смъртната му присъда:
-Значи ще ме убиеш? Какво-и аз ли съм смъртожаден?!
Маделин остана наведена над съществото за момент, малко стресната от неизчерпаемия сарказъм в тона му. Обърна се бавно и го погледна...някак тъжно:
-Не.-каза простичко, създавай ки буря в съзнанието на мъжа. Над така изглеждащото й лице, той беше склонен да сложи ореол на мъченица без никакво усилие или съпротива на съвестта.-Не си смъртожаден. Ала ги защитаваш идвайки тук. Преследвайки мен.
-Не ти вярвам.-мъжът отстъпи крачка назад.-Не са били смъртожадни. Моят приятел не беше!-заяви той с налудна увереност.
-Твоят приятел?-гласът й долетя сякаш от друг свят.-Имаш предвид Мариус Лоулдор...-мъжът потвърди бързо-отново почти несъзнателно.-Той...е бил твой приятел...-продължи тя замислено и със същата безмерна и неразбрана тъга.
-Да! Беше! А ти го уби!
Погледът на Маделин помътня изведнъж. Не обичаше да й говорят такива неща. Махна с ръка. Корнуел се хвана за гърлото. Не можеше да произнесе и думичка в повече от вече изреченото.
Рийпър заговори сега с едновременно съжалителен и презрителен тон:
-Той...твой приятел. Той...именно той, който преди броени дни предаде списък с имената на членовете на специалния отряд, както и всяка информация за тях, до която дебелите му алчни пръсти можаха да сграбчат... Вие, хората, ме изумявате.-произнесе тя бавно.-Възможно ли е да сте толкова слепи за ставащото под носа ви? Не беше ли той, който поиска преди месец да бъде преместен на административна служба, заслужено според някои, след дълго членство в отряда? Не се ли запита никой защо точно когато бяхте тъй близо до целта...-Маделин имаше предвид себе си тук.-той, който най-много от всички ви искаше залавянето ми, се отказа толкова бързо от всичките си идеи и ценности...
Маделин се наведе над него също както се бе навела преди това над чудовището. Говореше му тай както би говорила и на нискоинтелигентния звяр:
-Достъп. В отряда той не знаеше кои са останалите. Познаваше теб, но ти никога не си бил достатъчно добър улов, скъпи ми Корнуел...-Погледна го безизразно и се обърна с гръб.-В администрацията той имаше достъп до всичко нужно, за съботажа, който планираше толкова дълго време. А аз...не можах да го спра навреме.
Корнуел все още се държеше за гърлото, ала Рийпър не искаше да чуе какво имаше да каже. Погали Калиандър и понечи да свали проклятието, когато забеляза насочената към себе си пръчка:
-Толкова ли важна цел съм аз, че си готов да жертваш живота си за мен. давай, убий ме и той ще те довърши преди магията над гласа ти да е паднала.
Корнуел замръзна на място.-Не. Ти не искаш да ме убиеш наистина. Ти си просто разгневен. Опетнявам паметта на скъп твой приятел.-тя махна с пръчката си и мъжът пребледня. Гласните му струни възстановиха функцията, ала той не произведе дори звук.-Послушай ме, Корнуел. Прибери се удома. Изчакай да получиш вест. Няма да се забави. Мейсън трябва вече да е загинал.
очите на мъжа се разшириха. Ставаше дума за новия му партньор:
-Ти...
Търпението на Маделин вече се изчерпваше. Беше ли чул и дума от казаното?
-Аз...не считам себе си способна да бъда на две места едновременно.-усмихна се криво.
Понечи да се обърне отново, но разбра,че направи ли го, ще трябва отново да го убеждава, че не знае какво иска:
-Да направим така...прибери се, разбери какво се е случило. Точно след час от настоящия момент излес от къщата си и бъди подготвен. виж какво ще се случи. Ако и след това не вярваш на думите ми си свободен да продължиш да ме преследваш. Аз нямам къде да се скрия. Живея тук. Тук прекарвам по-голямата част от деня си. Знаеш и името ми. Единствено те моля...не го споделяй с друг до утре сутрин. Ако и тогава все още имаш намерение да ме преследваш и унищожиш...приветствам те да го направиш.
Корнуел стоеше като закован на мястото си. Не знаеше дали да й се довери. Но...ако искаше да го убие...едва ли щеше да пропуска безбройните възможности, които й беше дал с появата си.
Рийпър се усмихна:
-Време е да си вървиш.
Думите й не предполагаха никакъв спор. Той се завъртя и без дума повече излезе от пещерата. Маделин погали Калиандър:
-Мисля че си имаме още една рибка в тигана.-подсмихна се тя.-Въпросът е що за рибка ще се окаже това.
След известно време Маделин също напусна пещерата.
Отправи се обратно към замъка малко уморена, но доволна от свършеното. Тъй или иначе тя сама беше пожелала този разговор. интересно й беше дали Корнуел ще й повярва след като види случващото се пред собствения си дом. Хората бяха странни-колкото и да им навираш истината в очите все отказваха да я приемат за чиста монета. Е, това не беше неин проблем в никакъв случай.
Искаше само да се прибере и да полегне. Довечера я очакваха прекалено много интересни занимания. Всички онези аврори, които не загинеха днес трябваше да бъдат унищожени възможно най-бързо. Днес трябваше да бъде преустановено цялото съществуване на специалния отряд.
За съжаление плановете й за сън се разминаха на косъм. Тъкмо когато бе на път да излезе от гората, тя се натъкна на...

ПП: Ако някой е проявил достатъчно упоритост да прочете цялата тая простотия, ще се радвам да отговори